усмивка, която боли от честност

Безпощадността на думите и характера на жена, която вярва в любовта с цялото си разбивано стотици пъти сърце, може да бъде сравнена само с поезия. Поезия, която те кара да задържаш дъха между сълзата и въпроса. И да преглътнеш и двете, да ги отложиш. До мига, в който ще си зададеш въпроса, защото вече си готов да изплачеш отговора. Онзи отговор, който винаги си знаел и с цялата си човешка логика си отричал. Докато не изплачеш нещо, не го познаваш. Странно е, че обикновено големите човеци, тези с големите сърца, изплакват сълзите на малките. Може би защото носят куража и за въпроса, и за сълзите от истината. Луиза знаеше да плаче, да обича и да прощава. И навярно затова имаше усмивка, която боли от честност. От онези, големите усмивки. Страшните.