как обича едно дете

Пристъпих и разбрах, че обичам това място някак нелогично, безпричинно, като че ли отпреди, извън времето, напук и въпреки подредения правилен свят. Наистина има такива места - приютяват те и ти дават усещането за дом, без да са били домът, който познаваш. Места,които ти дават свободата да избереш да бъдеш дете, но ти избираш да останеш точно там и да пораснеш.

Има такива места. Има и такива хора. Срещата с тях за мен е любовта.

И защо като ги срещна тези места и тези хора, ще предпочета да порасна, вместо да си остана дете?

Защото само тези места и хора могат да ти припомнят как обича едно дете, когато вече не си дете...

това, което носиш, а не това, което показваш

Ангелите са такива - обичат безпричинно и нелогично. И вечно. Обичат това, което носиш, а не това, което показваш. Сигурно ни виждат толкова прекрасни, колкото ние даже не бихме посмели да вярваме, че сме. А може би наистина сме.

радостта, че те има

Нецелият човек ще го познаеш по очите. Или трескаво ще обикалят и ще шарят по цялата картина, за да си търсят липсващото, или хищно ще се впият в теб, сякаш да те вземат, да те изгълтат цял. Но никога няма да видиш в тях удоволствието, благодарността, която излъчва спокойният поглед на целия човек към света. Или към другия човек. Благодарността, синко, започва с радостта, че те има. После е смелостта да се познаваш. И накрая – да се споделиш с другия. Нецелият човек не е свободен да се радва, нито е пораснал да разбере колко много трябва да е благодарен. И за колко много неща. Той е казал на Вселената – за да се зарадвам, ми трябва еди-какво си или еди-кой си. И Дядо Боже му вика: „Ми, добре, изживей си трябването, щом така си избрал“. И онзи цял живот търси ли, търси, живее си в трябването, в нямането на нещо, в липсата на някого… А не в имането. Пък после се сърди на Дядо Боже.

усмивка, която боли от честност

Безпощадността на думите и характера на жена, която вярва в любовта с цялото си разбивано стотици пъти сърце, може да бъде сравнена само с поезия. Поезия, която те кара да задържаш дъха между сълзата и въпроса. И да преглътнеш и двете, да ги отложиш. До мига, в който ще си зададеш въпроса, защото вече си готов да изплачеш отговора. Онзи отговор, който винаги си знаел и с цялата си човешка логика си отричал. Докато не изплачеш нещо, не го познаваш. Странно е, че обикновено големите човеци, тези с големите сърца, изплакват сълзите на малките. Може би защото носят куража и за въпроса, и за сълзите от истината. Луиза знаеше да плаче, да обича и да прощава. И навярно затова имаше усмивка, която боли от честност. От онези, големите усмивки. Страшните.

the end is just a start

Hold my hand and say that nobody's sure if all this goes away
Still, everything that we believed in was worth it
And even uncertainty, it has a purpose,

however imperfectly

I wanna stay right here in the moment

when nothing is broken

and everything silent is suddenly spoken
and nobody has to change