30 юни. 6 часът е, а телефонът звъни. Ставам. С полузатворени очи и безчувствени крака стигам кухнята. Опипвайки сляпо в пространството, намирам буркана с кафето; сипвам две прещедри лъжици в канчето и варя. Чакам. Първата чаша изпивам на един дъх. След тази ударна доза кофеин започвам да разпознавам образите наоколо. Слънцето (не)отдавна е изгряло, а балконът е до мен и изкусително ме кани да поема от свежестта на сутрешния въздух. Но, скъпи, не и днес. Днес бързам. Днес пътувам. Пътят няма да е лек, но чувствам – ще си струва.
Звънвам ти веднъж – да знам, че не спиш. Отдъхвам си успокоено. Насочвам се към багажа – то пък и един багаж. Ще взема само пари, телефон и една кутия цигари. И, разбира се, БИЛЕТА.
7 без 20: изхвърчам от нас, тичам за трамвая. И ето че 20 минути по-късно съм на гарата, с теб. Купуваме билети и вървим към влака. Палим по цигара, на сбогуване със София.
Близо седем часа по-късно сме в Бургас. Още има-няма час и стигаме Созопол. Известно време се разхождаме из старата част, правим снимки и, изобщо, попиваме от красотата на града.
Вече сме на скалите и, не знам за теб, но аз чувствам прилив на най-огромно вдъхновение. В миг забравям всичко. Усмихвам се и те поглеждам – виждам, че очите блестят. И ти се смееш.
Сядаме на по бира. Замотаваме се още малко и отиваме към плажа. Потапяме крака в морето. Водата е топла и сякаш чака нас само. Стъпваме по мокрия пясък, а вълните се плискат о нас и заливат стъпалата ни.
Чува се музика. На сцената се сменят изпълнители. Далечни ритми зазвучават и предизвикват истински фурор в душата ми. Музиката започва да властва над нас. Раздаваме усмивки на познати и непознати. Танцуваме под звездното небе. На лунна светлина невероятното ти очарование ми е все по-ясно. Чувствам себе си и теб все по-естествени и любвеобилни, все по-спонтанни и ведри, красиви, но и тайнствени, привлекателни и смели. Лицето ми изгрява в ослепителна усмивка. Летя.
Малко по малко небето изсветлява. Слънцето се показва над хоризонта. Топлината, скрита в сърцето, излиза навън и, просто няма как, залива целия свят. И разбирам как искам да остана тук завинаги. Искам да се разтворя във момента и да се слея с вечността. Джулай Морнинг. Родил се е нов ден, нов месец и сезон, но и сякаш нов живот и надежда. Снимаш, но и двамата знаем, че снимките няма да успеят да запечатат това чувство.
Мисля, че попадам на някакъв странен мост между два свята – на реалността и фантазията. Сърцето свети, по-ярко и от Слънцето. Моят сън в лятна нощ току-що се е материализирал.
Това е и което сме търсили – най-чистата опияняваща забрава, която ни показва скритото досега щастие, и надеждата, която ни кара да изпитваме несекващо желание за живот.
И всичко – заради едно море, някакъв си изгрев и една чудна мелодия.
Аз вярвам в мълчаливата любов.
Без думи, без крaсиви обещания,
без упреци, без молещи уста.
Аз вярвам само в нямото страдание
в сподавения порив на кръвта.
Очи в които погледа не гасне,
докосването нежно на ръце -
от клетви, от несдържан плач,
по-ясно говорят на човешкото сърце.
Тя всичките прегради побеждава,
тя вечен огън и нестихващ зов.
Как нея ще отминеш, ще забравиш?...
Аз вярвам в мълчаливата любов.
Че днес е последния ден, в който ще си позволя да ми пука за теб.
Научи се да цениш хората, докато ги имаш, защото те няма да са вечно там за теб.
Жал ми е следващата ти. Жал ми е!
