Да се радваме на чуждото щастие

Днес опитах. Честно. Съвсем несъзнателно стана.
Заклевам се, вървях и си се усмихвах - ей така, на чуждото щастие. В продължение на сигурно 10-15 секунди.
Стана ми кеф, братче.
И после какво?
После се осъзнах.
Сетих се за моята - ако говорим на кръстословичен език - бебешка храна.
Или с други думи КАША.
Kак бих могла да се радвам дотолкова, като знам, че в моят живот липсва онова, което би трябвало да е налице, и онези, които по стечение на обстоятелствата вече ги няма?
Няма ги просто.
Има друго и други.
Причините за КАШАТА.
Кога ще свърши и това, мой Боже!
Ай сиктир, значи.

*Но нека се радваме на чуждото щастие.
И да чакаме нашето
ТЪРПЕЛИВО
блааа

(просто скоба, кхъ-кхъ, не че нещо)