това, което носиш, а не това, което показваш

Ангелите са такива - обичат безпричинно и нелогично. И вечно. Обичат това, което носиш, а не това, което показваш. Сигурно ни виждат толкова прекрасни, колкото ние даже не бихме посмели да вярваме, че сме. А може би наистина сме.

радостта, че те има

Нецелият човек ще го познаеш по очите. Или трескаво ще обикалят и ще шарят по цялата картина, за да си търсят липсващото, или хищно ще се впият в теб, сякаш да те вземат, да те изгълтат цял. Но никога няма да видиш в тях удоволствието, благодарността, която излъчва спокойният поглед на целия човек към света. Или към другия човек. Благодарността, синко, започва с радостта, че те има. После е смелостта да се познаваш. И накрая – да се споделиш с другия. Нецелият човек не е свободен да се радва, нито е пораснал да разбере колко много трябва да е благодарен. И за колко много неща. Той е казал на Вселената – за да се зарадвам, ми трябва еди-какво си или еди-кой си. И Дядо Боже му вика: „Ми, добре, изживей си трябването, щом така си избрал“. И онзи цял живот търси ли, търси, живее си в трябването, в нямането на нещо, в липсата на някого… А не в имането. Пък после се сърди на Дядо Боже.

усмивка, която боли от честност

Безпощадността на думите и характера на жена, която вярва в любовта с цялото си разбивано стотици пъти сърце, може да бъде сравнена само с поезия. Поезия, която те кара да задържаш дъха между сълзата и въпроса. И да преглътнеш и двете, да ги отложиш. До мига, в който ще си зададеш въпроса, защото вече си готов да изплачеш отговора. Онзи отговор, който винаги си знаел и с цялата си човешка логика си отричал. Докато не изплачеш нещо, не го познаваш. Странно е, че обикновено големите човеци, тези с големите сърца, изплакват сълзите на малките. Може би защото носят куража и за въпроса, и за сълзите от истината. Луиза знаеше да плаче, да обича и да прощава. И навярно затова имаше усмивка, която боли от честност. От онези, големите усмивки. Страшните.

the end is just a start

Hold my hand and say that nobody's sure if all this goes away
Still, everything that we believed in was worth it
And even uncertainty, it has a purpose,

however imperfectly

I wanna stay right here in the moment

when nothing is broken

and everything silent is suddenly spoken
and nobody has to change

initiating takeoff in three, two...

Listen, I'm on a mission,

I never been the one to fit in
I do it different

I find a spaceship and I get in

I got ignition

I got that 20/20 vision

communication

Everything goes wrong when we start talking 

Communication isn't really our thing

We are so sensitive and take it all personal

There are many ways to say something but we never pick the right one

We scream and shout

We scream so loud

So loud that all the neighbours can hear us

It's better than explaining how we feel

We are not meant to talk...

What is wrong with me? You don't know

What is wrong with you? I really don't have a clue

една великолепна катастрофа

Любовта представлява една великолепна катастрофа: знаеш, че пред теб има стена и въпреки всичко даваш газ. Тичаш право към своята гибел с усмивка на уста. С любопитство очакваш кога точно ще гръмне всичко. Любовта е единственото предварително програмирано разочарование, единственото нещастие, което всеки може да предвиди и всеки път желае отново.