Сенека - философия

Посвети се на себе си, Луцилий; другите крадат от времето ти, отнемат го, сам го пилееш - ти стори тъй: пести го и го пази. Повярвай ми: част от времето ни ограбват насила, част ни измъкват неусетно, а част изтича просто така. И все пак най-позорно е да пилеем времето си от нехайство.
Ако се замислиш, голяма част от живота си губим, ако нищо не вършим; още по-голяма - ако вършим нещата зле; целия си живот - ако вършим не каквото трябва. 
Посочи ми кой придава някаква стойност на времето, кой цени деня, кой съзнава, че умира всекидневно? Заблуждавеме се, гледайки на смъртта като на нещо предстоящо - голяма част от нея вече е отминала. Годините зад гърба ни принадлежат на смъртта.
Прави това, което пишеш, че правиш, Луцилий лови всяка минута. И ще стане така, че като овладееш днешния ден, ще си по-малко зависим от утрешния. Докато го отлагаме, животът си минава. (3) Всичко, Луцилий, е чуждо, само времето е наше; него единствено природата ни е дала да притежаваме - това изплъзващо се и неуловимо нещо, от което всеки може да ни лиши.


...


 Ако най-същественото във външния порядък е неизбежното господство на определна необходимост, висшето благо е духновното пренебрежение към бедите, които той носи със себе си, това е силата на човешкия дух, която случайностите нито могат да въздигнат, нито да пречупят. В окованата плът може да живее неокован разум. Тялото може да бъде заробено, но духът – не. Душевното издигане над съдбата – това е свободата, това е висшето благо.

Дайте ми море!

Пътувам към дома

Бързам, но гасне вече този ден

Една изгаряща любов чака мен, само мен

Променя се света бързо и няма време за тъга

Аз се връщам пак по дългия път към дома

                                           

Някой ме чака тихо до прозорецa

Вече е хладна нашата улица

Вятърът отнася птици

В тъмното небе

Ухае на море

Reality bites

 There's no point to any of this. It's all just a... a random lottery of meaningless tragedy and a series of near escapes. So I take pleasure in the details. You know... a Quarter-Pounder with cheese, those are good, the sky about ten minutes before it starts to rain, the moment where your laughter become a cackle... and I, I sit back and I smoke my Camel Straights and I ride my own melt. 

Моята сила е в слабостта

Моята сила е в слабостта!
В слабостта, с която плача!
Моята младост е в старостта,
която ми носи здрача.
Истина моя е всяка лъжа,
подир която се кая!
Радост - това, със което тъжа.
Имам ли друго - не зная.
Имах ли всичко по пътя си лек,
нямах ли грешки и смърти,
щях да съм кроткия ангел-човек,
щях да съм мъртъв!

Дамян Дамянов

The gift of suffering

“I had come home, yes, but home had changed. And I would always be in-between: south-north, east-west, peace-war, Vietnam-America… It was my fate to be in-between heaven and earth.

            When we resist our fate we suffer. When we accept it we are happy. We have time in abundance, an eternity to repeat our mistakes. But we need only once to correct our mistake and, at last, hear the song of enlightenment with which we can break the chain of vengeance forever. In your heart you can hear it now. It’s the song your spirit has been singing since the moment of your birth.

            If the monks were right and nothing happens without cause, then the gift of suffering is to bring us closer to God, to teach us to be strong when we are weak, to be brave when we are afraid, to be wise in the mist of confusion and to let go of that which we can no longer hold.

            Lasting victories are won in the heart, not on this land or that.”

From “Heaven and Earth” 

Swing Night Out

And my personal favourite:

Сега е твърде късно, сбогом...

Сега е твърде късно. Сбогом.
(Защото много те обичам!)
Но няма в страст да те обкича.
(Аз избледнял съм. Твърде много.)
Сега е вече късно. Всичко.
Денят. Нощта. И аз. И ти.
И закъснялата усмивка,
разляна в скръб из вазите
на твоя взор...

                  Безплодна вечер!
Сърцето ми не чака тайна.
(Аз или тази бледна вечер -
но бледнината е безкрайна!)
Разбирам. Зная. Няма тайна.
Сега е твърде късно вече.

Гео Милев